„Атлантически експрес“ (2022, изд. „Колибри“) на Георги Тенев е сложен и многопластов роман, в който се поставят важните въпроси за границите на съзнанието и човешката душа, за същността на личността и свободата ѝ да формира множествена идентичност.
В текста успоредно се наслагват две сюжетни линии. Първата е антиутопичната история за пътуването на журналиста Радо в атлантически експрес в опит да намери спасение в нов, по-добър свят след разпадането на европейските държави, които драматично изчезват сред пламъците на войните между изтока и запада, исляма и християнството, агресивната бруталност на първичността и неспособността на културните цивилизации да защитят човешките норми. Във въображаемото, но реалистично звучащо пространство на романа, европейските общества са пожертвани от жадните за власт и свръхпроизводство политически и икономически елити, които с лекота извършват безогледни престъпления – изчерпват природните ресурси, заграбват националните богатства, установяват форми на диктатури и репресивен терор, заробват социалните и етнически малцинства, задушават научните открития, подчиняват се на корупция и срастване с криминалните групировки, с цел икономически ефективно управление. Префинената алчност на глобализацията изхвърля отделния човек сред хаоса на разрухата и смъртта – безпомощен, гладен или залъгван с евтина пропаганда, манипулиран чрез вярата в остарели митове и задоволяван с генномодифицирани храни.
Втората линия в романа е научнофантастичната история на младата астронавтка Ша, зачената и родена изкуствено, която пътува с космическия кораб „Източник“, за да търси средства за оцеляване на човечеството в непознатите пространства на Вселената. Бъдещата действителност е механизирана и дигитализирана, в нея доминират индивидуализираните като характеристики роботи, безкрайната информация е достъпна за всички, а световете са подвластни на ламтежа на обществата за притежаване на все повече пространство сред безкрайността на звездите.
В крайна сметка и двамата герои преживяват някаква катастрофа – житейска: влакът е разбит и пада в морето, космическият кораб губи мощност и потъва в пространството, социална: човешко присъствие е генномодифицирано или обезличено. Но тя е и морална: общуването между хората е невъзможно, странно и непознато, случващо се само когато е технически обусловено, и метафизична: граничността на човешкото съзнание е преодоляна, то може да се рее без физическа обвивка, да мигрира от една биохимична база към друга, да наслагва идентичностите на различните физически хабитати.
В книгата си Георги Тенев умело смесва фактологията на реалните исторически събития с научната фантастика, като създава усещането за неизбежен апокалипсис, пред който е изправено човечеството. Но и оставя надежда за възможно спасение, по-скоро духовно, отколкото физическо. Зад привидно лекия, на места телеграфен стил на писане, в романа се извеждат значими, актуални социални проблеми. Навярно познатите представи за света ще изчезнат, в резултат от икономическите, екологични, геополитически и демографски промени. Пренаселеността в отделни части от света, за сметка на обезлюдяването на други, каскадното влизане в поредица от войни в различни държави, пандемичните вълни, следващи установяването на различни вируси и заболявания, унищожителните ефекти от природните бедствия изменят човешкото мислене, стимулират по-високи степени на отчужденост, отколкото на взаимопомощ. И все по-отчетливо извеждат на преден план моралните въпроси, на които съвременните общества се налага да намерят отговори – какви са границите на човешкото съзнание, дали личността е трайна цялост или може да бъде съвкупност от множество идентичности, доколко е обусловена от някаква физическа основа или нейната информационна матрица може да бъде технологично извлечена и консервирана. Ако се добави и метафизичният пласт – дали душата, като еманация на човешката същност, може да бъде инкорпорирана в други материални носители (животински, механични). И в крайна сметка – какви са механизмите за формиране на интелигентността – индивидуална, емоционална, колективна и по какъв начин значението на паметта, записването (на миналото, навиците, спомените) се оказват средства за запазването на човешкото присъствие.
В последния си роман „Атлантически експрес” поставяте въпроса за освобождаването на съзнанието, за възможността съзнанието да мигрира от човешкото тяло към други обекти (животинско тяло, машина), да бъде съхранявано. Доколко подобна идея е само утопична на фона на развитието на изкуствения интелект? И доколко това съзнание продължава да бъде човешко или се превръща в нещо друго, натоварено от различните идентичности, през които преминава?
Това, за което „Атлантически експрес” разказва, в известен смисъл вече се е случило. Размяната на местата между личност и технология вече се извършва. И това е много сложен, а следователно и трудно проследим процес. Но е достатъчно да си дадем сметка колко виртуални, колко базирани на данни са станали отношенията ни със света. На първо място – икономиката, която е неизбежната връзка на всеки човек със системата на обществото. Преди по-малко от половин век 70% от богатството на водещите компании и инвеститори, тъй да се каже, „стойността на стойността“, е било в твърди, физически неща – машини, недвижими обекти, суровини. Днес вече само една четвърт от състоянието на най-големите, на гигантите, е материално. Останалото са данни, влияние, стойност на марката, дигитално съдържание и тъй нататък. Икономиката е мигрирала към друг вид взаимодействие между хората. Това променя и ще променя още и самите хора. По средата на този процес е машината, буквално „процесорът“. Ясно е, колко здраво сме свързани с тази машина. Това не е ли вече форма на хибриден живот?
Според вас възможен ли е наистина синтез между съзнанието и машините или той ще се окаже компроментиран, така както твърдите в романа си?
Всичко това е напълно възможно, да не кажа – вероятно. Със сигурност, на много места много хора, сериозни учени, работят върху форми на интеграцията между човешкия организъм и машинни органи, на процесори и автономни системи. Това е и обещание, голямо при това, за голям бизнес. Неслучайно Neuralink е основана от Илън Мъск. Компанията очаква разрешение от регулаторите в САЩ за използване на мозъчни чипове-импланти при хора, но както знаем, вече има клинични тестове с маймуни, с прасета и други животни. Дали и как ще завърши това? Тук е всъщност мястото на литературата, която на мен ми е интересна – да проправя пътища на мислене, на вдъхновение, не непременно и само на съмнение. Вярвам, че на човек му е дадено да научи някои тайни на мирозданието, а за други да остане само в догадка. Разширяването на научния хоризонт е всъщност друг разрез на еволюцията.
Колкото по-малко знаеш, толкова по-тесен е кръгът, зоната, в която нещата „са ти ясни“. Но колкото по-широка е тази зона на яснота, толкова повече расте и границата на незнанието ни. Казано с един по-древни думи: който трупа знание, трупа още повече въпроси. Да не кажем – трупа и печал от това.
В романа си представяте един доста апокалиптичен свят, в които всичко се разпада, в резултат на войни, изчерпване на природните ресурси, масово производство на генетично модифицирани храни, които променят физиката на хората, обезличаването на обществото. Когато се чете, текстът звучи доста пророчески. И все пак се налага и представата за надеждата, за възможния изход от катастрофата – съзнанието ще оцелее, макар и в нечовешко тяло. Това ли трябва да бъде основната цел на съвременното човечество – запазването на съзнанието?
Преди да стигнем до запазването на съзнанието, ние имаме и други болезнени въпроси. Това са гладът, това е употребата на природния ресурс – на нашия земен Рай, да го кажем така – но с какви средства и с какви цели? Огромна е отговорността не толкова на “хората на властта”, колкото на хората на индустрията. Защото, да не се лъжем, икономически силните хора днес въздействат на администрацията, не обратното. Когато говорим за храните, за генното инженерство – тези теми малко гротескно, но надълбоко са засегнати в романа „Атлантически експрес”. Там вече също сме изправени пред едно сливане на машинното с човешкото. И това дава огромен потенциал за решаване на кризи с изхранването, но и гигантски възможности за свръх-контрол. Например, днес комбайните на John Deere доставят не просто жито и царевица, но и тонове информация от безброй полета по света. Кой притежава тази информация е интересен въпрос. А в данните е всичко – земята, качествата на почвата, растежът, обработката, влиянието на климата, емисиите, торовете и още и още и още. Достатъчно е да споменем, че тази фирма-гигант от Илиноис преди две години създаде позиция в своя топ-мениджмънт, която е Chief technology officer. Защото John Deere разглежда – и с право – своя бизнес не просто като земеделие, те са истинска технологична компания и част от новата ѝ сила са данните.
За мен беше интересна линията в романа за запазването на паметта, за записването на миналото, разказването на спомените като белег за съществуване, но и като маркер в етапите на движение – между тук и сега, това, което е било и което може да се повтори. Реалността обаче поставя поставя представата за миналото, особено за историческото минало, в твърде условни граници. Доколко обаче съвременните общества са склонни да се поучат от миналото си, от историята си или ще продължаваме циклично да преминаваме през един и същи грешки?
Аз не съм учен. Знам, че тези теми академично се изследват например от шведския професор Ник Бостром. Аз стоя в позицията на артист, на поет, да го кажем така, който се опитва да намери интуитивно римата между ставащото сега, в 21 век, и минали епохи. Връзка с духа на други времена. И ето ви я основната връзка, покрай която всичко, дори най-ново, е добре забравено старо, както се казва. Това е човешкото съзнание, загадка и надежда едновременно. Човешкото съзнание за нас все още е и вероятно ще продължава да бъде абстракция. Ще продължи да бъде човешко винаги, защото обсъждането на самата концепция за съзнание е човешка тема. Точно преди 160 години Самюел Бътлър нахвърля едни доста брутални идеи в своята статия „Дарвин сред машините“, а после ги развива в книгата си „Едъкин“. Това е апел за спасяване на човека и човешкото от машините. Но какво са машините всъщност, ако не продължение на човека? Те не са се самозародили. Всички въпроси и хипотези за развитие би трябвало да разглеждаме в тази светлина. Моят „Атлантически експрес” не е измислица на Георги Тенев, той е сън на автора върху мотиви от сложни цивилизационни грешки и още по-дръзки цивилизационни мечти, които хората преди нас вече са имали. Но или не са се осмелявали да ги опитат, или не са разполагали с подходящи технологии, които сами по себе си предизвикват да бъдат „пробвани“.
Ако преди сто години бяхте разказали на някого, че в началото на 21 век ще се замразяват главите или цели тела на хора, с цел да бъдат съживени в бъдеще (американската фондация Alcor реално предлага тази услуга и има вече стотици клиенти, също като руската КриоРус), със сигурност щяхте да пишете не новина, а фантастика. Това днес е реалността.
Георги Тенев е писател, сценарист, драматург, режисьор и продуцент. Автор е на романите „Партиен дом”, „Кристо и свободната любов”, „Господин М”, „Български рози”, „Балкански ритуал”, „Резиденцията”, „Атлантически експрес”, на сборниците с разкази „Свещена светлина”, „Жената на писателя” и на филмите „Свещена светлина”, „Хубен рисува пари”, „Симон срещу страха (Случаят Вапсано”)”. Носител е на награди от фондация „ВИК”, Американския ПЕН център, фондация „Хеликон”, фондация „Аскер”, на голямата награда „Prix Europa – най-добра европейска радиодрама“ на Берлинския фестивал (1999 г.).
Вариант на рецензията и интервюто са публикувани в сп. "Мениджър", бр. 3/2023
Коментари
Публикуване на коментар