Калейдоскоп от представи в образа на литературния критик
Марин Бодаков. „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски”, С., Фабер, 2019
Новата книга на Марин Бодаков Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски* е опит за социопсихологически и литературен анализ на творчеството на един малко познат български писател, преводач и литературен критик, живял и творил в първата половина на 20 век. Това е времето, в което богатото творчество на изявени и популярни български писатели и поети изгражда структурата на модерната българска литература и формира представите за цялост и идентичност на българското общество, люшкащо се между желанието си за стабилност и прогрес и усещането си за изостаналост и периферност.
Като смесва историографския и мемоарния подход, в текста се налага образът на един интересен, амбициозен и талантлив творец, съумял да създаде свой собствен почерк и разбирания в твърде малкото си запазени произведения. В по-общ план книгата отразява модела на развитие на цялото литературно поколение през този период – жадно за нови, актуални и мащабни произведения (както на български, така и на световни автори, до чийто работи има относително лесен достъп), на големи идеи и идеологии, но и притиснато от бита и тегобите на едно трудно, бедно и невинаги релевантно на възможностите съществуване – поколение, което често е принудено да упражнява професии, които са далеч от персоналните му интереси, с цел да се постигне задоволяване на известна материална осигуреност, но не и удовлетворение.
Както Марин Бодаков много точно пише в увода на своята книга, тя цели да установи „хронологията на едно литературно и човешко поражение”, което не се измерва само чрез броя и характера на „съчиненията, публикувани в многотомните издания на класиците, както през тъничките, никога не преиздавани брошури”, през публикациите в литературните и обществено-политическите вестници и списания, чрез „познати и непознати писма, както и на мемоари за междуличностни катаклизми, възходи и съкрушения”. Защото „за всички герои на тази книга литературата е била живот, Животът. Критиката е била дробовете, чрез които диша литературата” (с.5).
И още една перспектива – формално книгата на Марин Бодаков е насочена към изясняване ролята, значението и влиянието на литературната критика от началото на 20 век, която бързо намира развитие в множеството масови и специализирани вестници и списания от този период. Но тематичният й фокус се разслоява и в други структурни полета – за поведението на успелите и неуспелите писатели, за модите и лидерите на мнения в едно самоизграждащо се общество, с липсващи трайно установени ценности и морални устои, за приятелствата и враждите в литературните и интелектуалните среди, за социалните утопии, породени от възвеличаване на политически идеологии (социализъм), философски концепции (модернизъм) или норми на поведение (връщане към физическия труд, природата, обработката на земята).
Интересно е, че още с увода се създава усещането за нещо пропиляно, непознато, неоценено, за едно „трагичното присъствие на Йордан Маринополски в българската литературнокритическа култура” (с.8), дамгосано от неговите „изцепки” при споровете му с д-р Кръстев и Пенчо Славейков и от липсата му на изявено, догматично левичарство, което да му намери място в преструктурираната история на българската литература.
От друга страна в „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски” Марин Бодаков си поставя за цел не просто да запознае читателите с един интересен български писател и критик, но и да реабилитира неговото място в българската литературна критика. А в по-глобален контекст – да очертае нови граници на литературната критика – не толкова теоретично концептуализирани, колкото житейски обусловени, чрез модел, при който личното, интимното, преживяното вече не е строго индивидуализирано, а симптоматично, показателно за развоя на мислене, развитие и оценка на цялото общество и модерна култура.
Има още един контекст, заявен още с първите страници на книгата – деленето на център-периферия. Това е синдром, белязал цялостното развитие на българската литература от последните две столетия и разбиран в две сечения – противопоставянето столица-провинция и световна култура-българска култура. На фона на световните процеси и историческия развой, битието и творчеството на Маринополски би трябвало да бъде видяно като частно, незначително. Но същевременно то може да послужи като образец за начина, по който се развива отделната личност, а от там – обществото и цялото човечество. Нещо като модерна версия на „ефект на пеперудата” – размахването на крилите й може да предизвика катастрофални реакции по целия свят. Слабоизвестният писател и литературен критик Маринполски чрез своята трагична съдба, през покритото си със забрава име, показва драматизма, но и дехуманизма на този искрящ, модерен, но и убийствен 20 век.
В началото на книгата има ясни, точни оценки за ролята и значението на Маринополски, преплитат се бележки от биографията на твореца, но и оценка на конюнктурата в социалния и културния живот на страната по това време. Разбира се, в основата е отбелязаната и от други изследователи личностна, но и професионална нетърпимост към авторите от кръга „Мисъл” (а защо не и „порив към литературна справедливост”, с. 13), която става (формален) повод за заклеймяването на Маринополски като „ретрограден”, „фарфарон” и за изхвърлянето му от руслото на литературната история. Но е прокарана и по-широката рамка, през която да бъде погледната фигурата на Маринополски – на литературания критик, позволил си да критикува „онази форма на критика, която започва да доминира у нас в началото на ХХ век – и която надменно привилегирова себе си за сметка на критикуваните произведения” (с.16) И именно през тази перспектива трябва да бъде разбрано заложената още в заглавието морална оценка – искреността, която може да бъде разбрана както в живота, така и в творчеството. Самият Маринополски твърди през 1924 г.: „Искреността вирее само в атмосферата на свободата. Не трябва да се понася никакво насилие, нито пък да се упражнява насилие над другите.” (с.3) Но от друга страна именно тя става причина за неговото социално и професионално отхвърляне, за литературната му забрава. Както пише Марин Бодаков: „професионалната литературна биография на Йордан Маринополски, подхранвана от двигателя на искреността, се оказва предизвестена катастрофа. В литературата няма място за искреност. Или поне в критиката. Особено когато критиката се държи претенциозно като литература – и фикционализира. Тъкмо искреността ще го изведе извън литературата – и извън нашата културноисторическа памет.” (с.28)
Въпреки своята относителна тематична и структурна фрагментарност, книгата „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски” залага четири съдържателни центъра. Първият, разбира се, е строго биографичен, като освен че се маркират основните превратности в живота на Маринополски, се търсят причини за негативното отношение на българската литературна критика и литературознание към него. Историческата ретроспекция започва с позоваване на документи за непримиримия характер на Маринополски, който участва в ученическите бунтове в родния си град Велико Търново, повлиян от идеите на социализма. После са представени опитите за повишаване на образованието в София и Лайпциг, връщането в България поради липса на средства и започването на кариерата на учител в различни училища в страната. Едновременното издаване на неговите първи две книги активизира творческата му дейност и залага основните му идейни позиции. Такива са липсата на адекватна българска литература и писатели, които свободно и независимо могат да работят само в писателското поле, без да се налага да съвместяват друга професия, на сериозни български литературни списания, които да не следват истерично възгледите на своите водещи редактори, концептуалното противопоставяне между традиция и модернизъм – през мястото, ролята и значението на литературата на Иван Вазов и тази на писателите и поетите от кръга „Мисъл”.
Макар че през призмата на времето Маринополски е заложен като привърженик на Вазов и отявлен отрицател на „Мисъл”, то забравените или непрочетените му текстове свидетелстват за критична непоколебимост към всеки, който следва модата, а не наблюдава социалните промени. Така Вазов е заменен от Влайков, той, от своя страна, от Страшимиров, за да бъдат наложени новите крале на новосъздадената българска интелигенция – Пенчо Славейков, Кирил Христов и Стоян Михайловски. А лъкатушенията на литературата са имитирани безапелационно и от литературната критика – изостаналостта на обществото и припознаваната периферност на литературата трябва да бъдат облагородени от образованите в западни ценности и културни норми писатели и поети. А отвъд конкретиката на времето и литературата могат да бъдат разчетени интересните и в известна степен актуални и спрямо настоящето разбирания за ролята и поведението на литературния критик, но и за причините за утвърждаването на интелектуалния инвидидуализъм, характерен за творческите среди у нас.
В книгата не са пропуснати и повлияването на Маринополски от творчеството на популярния по това време руски критик Белински, както и дейността му за развитието на някои регионални издания – най-вече на сп. „Звезда” от Велико Търново, където не само има смелостта да критикува текстове на Константин Величков (по това време министър), но и да публикува свои разкази. „Звезда“ попада в пресата между естетическата изстъпленост на „Мисъл“ и политическата изстъпленост на „Ново време“, пише Марин Бодаков. А добросъвестните и добронамерени коментари на Йордан Маринополски, макар и смятани за едни от най-добрите му страници, потъват в небитието, без да бъде посочено защо те са такива. Ние оставаме запленени от фойерверките на силовия модернизъм, за който всичко извън него е малоценно, или сме принудени да гледаме света през тежките идеологически наочници на лявата политическа позиция – но отвъд волята им за власт на свръхчовеци и свръхколективи остават огромни парчета от света, несводими до елементарно противопоставяне. А текстовете на Маринополски са достатъчно прозорливи, за да видят какви нрави и изобщо какви напрежения стоят зад конкретните авторски или редакционни идеологии. Защото в своите „Дребни бележки“ Йордан Маринополски точно посочва като основна празнота на литературния ни живот добросъвестната оценка на литературните произведения. И това е оценка, в която критиката безспорно е подклаждана от самокритиката. А критиката превръща хаоса на произведенията в литература.” (с.67-68)
Вторият съдържателен център на книгата е насочен към сложните взаимоотношения на Маринополски с писателите и критиците от популярния по това време творчески кръг „Мисъл” и най-вече с двете ключови фигури в него – д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков – ключови обекти във водещата му критическа книга „Критици”. „Основното обвинение на Йордан Маринополски към д-р Кръстев е в неискреност: когато критикът посочва недостатъците на даден писател, неговата смелост не стига докрай – и той компенсира вече заявеното с незаслужени комплименти, за да „скрие истинската си мисъл“, твърди Марин Бодаков (с.101). А също: „Със своята критика Маринополски подбива властта на д-р Кръстев, търси несъстоятелността в модернистката конюнктура” (с.76). От друга страна Маринополски явно демонстрира възторга си към творчеството и фигурата на Яворов. Много по-сложни са взаимоотношенията му със Славейков – негов състудент от Лайпциг, чието внимание активно търси (поне според запазените писма), но същевременно се анализират и ясно демонстрираната антипатия, породена от разликите в културните интереси (Славейков залага на своя индивидуализъм, модернизъм, силна критичност), в произхода, местоживеенето, заниманията, личностите качества (въпреки че, според свидетелствата, Славейков обича да показва топлота и непосредственост в общуването, той изразява и свръхконцентрация нарцисизъм). Това кара Марин Бодаков да дефинира Славейков като „истинският противник на Маринополски”, а не д-р Кръстев.
Третият съдържателен център на книгата по-ясно изкристализира през житейския път на Маринополски. Това е разбирането за изконността, традицията, консерватизма като идейни полета в българската литература, но и в българското общество. В това отношение фокус се оказва противоречивото отношение на Маринополски към творчеството на водещ писател като Иван Вазов (не случайно дълго време Маринополски е определян като народник). Това е акцентът във втората част от книгата „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски” – голямата промяна в мисленето и поведението на писателя, предизвикана от участието му в Балканските войни. Тя е отразена и в последната му публикувана книга, където чрез използването на оригиналния похват да включи измислен герой Първан (явен алтер его на самия писател), Маринополски свободно описва личните си спомени, представи и цели. Според Марин Бодаков: „Йордан Маринополски не е самоук читател. Той е безспорно ерудиран. Но се нуждае от самостоятелен подход. Критиците, които той чете, не му помагат да изгради свой собствен инструмент за работа с литературата. Напротив, те му налагат своя инструмент като единствен. Той, изтъкан от колебания и копнеещ за цялост, не може да понесе критическото самодоволство, критиката заради самата критика…Проблемът не са критиците от Русия, Англия, Франция, Германия… – проблемът са техните местни адепти. Тези, които нямат нужда от собствен път и остават дълбоко провинциални вносители на моди. Интелектуални моди, които са външни за тях. Вместо досегът с книгите и литературата да култивира и балансира автофикционалния персонаж на Маринополски, то той започва „дири хора, върху които да излее събрания си яд“. Сам става нахален и дебелоок и почва да налага волята си на близки и далечни. За него вече е невъзможно да прочете нито книга, нито вестник. Той стига до крайност, която може да бъде облекчена само с всекидневен физически труд – онзи труд, от който той се е боял с години да не го опошли. И пречистен и ободрен от него, Първан се връща към книгите.” (с.193)
Четвъртият център на книгата е по-скоро загатнат, но житейски оправдан – за ролята на семейството в живота на един творец, както и по-комплексно – за ролята и мястото на жената в българската общество – на жената като съпруга, но и на еманципираната жена, готова да жертва семейния уют в името на собствената си реализация и развитие. При него интересни са страниците, посветени на сестрата на Маринополски – Зоя Ставрева, популярен и талантлив философ, завършила в Германия, където през 1915 г. получава и докторска степен (реално тя е първата българка, която защитава дисертация), работила като учител в родния си град Велико Търново и автор на множество изследвания в областта на образованието и особено девическото образование. След политическите промени тя е обявена за фашистка и принудена да унищожи цялата си библиотека, собствените си изследвания, навярно и текстовете на вече покойния си брат.
В заключение адмирация заслужава изборът на тема и обект на изследване от страна на Марин Бодаков. Реабилитирането на един забравен писател и критик е трудна, макар и интригуваща и благодатна дейност. Превратностите на последните десетилетия в България не са успели да заличат напълно следите на един очевидно низвергнат от предишната политическа власт творец, но все пак отправят сериозни предизвикателства пред изследователя, който трябва да разчита на добри детективски умения, за да открие малкото оцелели творби, снимки, писма из прашните архиви на българските музеи и библиотеки или в домовете на останалите наследници, да намери свидетелствата за съществуването на един обикновен човек с необикновена съдба и да повярва, че има нужда от неговото възраждане. Дали затова са достатъчни любовта към науката или изследователското любопитство, като че ли не е толкова важно, както и дали настоящата литературна критика ще припознае интересен събрат в образа на Маринополски. По-значимото е, че книгата съумява да постави наново в публичното поле моралната категория на искреността – така нужна, но и отсъстваща днес – в литературата, медиите, обществото.
Коментари
Публикуване на коментар