Кладите на амбициите и парите
Том Улф, „Кладата на суетата“. Превод от английски Зорница Христова. София: Лист, 2019
Едно наглед случайно престъпление – блъснат човек на улицата, стои в основата на житейските обрати, през които преминават съдбата, поведението и мисленето на четирима герои: прокурор, журналист, пастор и финансов брокер. А зад тях е представена неуспешната история на мултикултурна и мултиетническа Америка, потънала в стремеж за пари, жажда за власт, но и в отчаяние и страх. Така най-кратко може да бъде описан романът на Том Улф „Кладата на суетата“, чиято поява на българския пазар е постижение. Това е едва втората негова книга, преведена на български език, след излязлата преди 20 години „Мъж на място“ („Обсидиан“).
Освен като талантлив писател, Том Улф е известен и като създател на популярния стил „нова журналистика“, чиито последователи смесват реалистичното писане, достоверната информация и историческите личности с множество литературни похвати. Новата журналистика се превръща в медийно и литературно явление в началото на 60-те години на ХХ век, когато американските вестници и списания разчитат на умелите писатели-журналисти да задържат заслепените от телевизията читатели. А Улф се утвърждава като неин стилов и идеен апологет със сборника „Новата журналистика“ (1973), в който включва както успешни текстове на свои колеги, така и обяснения за особеностите на този (всъщност не толкова) нов стил в журналистиката. Сред важните характеристики, които сам Улф посочва, са преките, реалистични диалози, представянето на множество детайли, повествователното движение през различни сцени, изразяването на гледната точка на героите, които водят сюжетната линия, и акцентирането върху техния статус, използването на специфична типография (например, на звукоподобни думи, възгласи) – все неща, които стават запазена марка на неговите статии, репортажи и романи.
„Кладата на суетата“ има интересна история. Първоначално излиза на части в списание. „Ролинг Стоун“ между 1984 и 1985 година. Публикувана е като самостоятелна книга през 1987 година след сериозна редакция от страна на писателя. До този момент Улф е познат със своите сборници с репортажи, представени във вестник „Ню Йорк Херълд Трибюн“ и списание „Ню Йорк“, и документалистика (като „The Kandy-Kolored Tangerine-Flake Streamline Baby“, 1965, „The Electric Kool-Aid Acid Test“, 1968, „The Right Stuff“, 1979 и др.). „Кладата на суетата“ е първият му роман и бързо става бестселър с продажба от 3 милиона екземпляра, като оглавява в продължение на два месеца престижния списък за книги на вестник „Ню Йорк Таймс“ и остава в него повече от година.
Избраното заглавие е ясна препратка към Уилям Такъри и неговия роман от 1848 година „Панаир на суетата“, описващ нравите в английското общество (самият Улф е определян като почитател на класическата проза на Чарлз Дикенс и Такъри), но съдържа аналогия и към историческите събития от края на XV век, когато управляващият Флоренция свещеник Джироламо Савонарола нарежда изгарянето чрез своеобразна клада на суетата на всички предмети, които католическата църква смята за греховни – книги, картини, козметика, огледала.
Успехът на „Кладата на суетата“ на Том Улф се дължи на използването на няколко повествователни линии с различни основни герои. От една страна, стои социалното противопоставяне – богатият финансов брокер Шерман Маккой, който произхожда от авторитетно англосаксонско семейство и живее в разкошен апартамент на „Парк Авеню“, и бедният младши прокурор от еврейския произход Лари Крамър, който, въпреки доброто си образование, страда от липсата на социален просперитет. Описанието на Маккой с неговите „страхотна стойка“, „царствен като баща си, Лъва на „Дънинг Спонджет“, гъста пясъчно-кестенява коса, дълъг нос, изразена, мъжествена, аристократична брадичка и „властна невъздържаност“, силно контрастират на вида на Крамър, който влачи „стар шлифер, вечния син костюм с риза и вратовръзка“, маратонките „Найк“ с ивици отстрани, докато носи официалните си кафяви кожени обувки в пазарска торбичка.
Наглед двамата персонажи живеят в несъвместими светове и произхождат от различни социални прослойки. И биха останали такива, ако първият не беше блъснал случайно чернокожо момче в Бронкс, а вторият не беше определен за негов обвинител. В действителност обаче те са морално идентични – зад привидния космополитизъм при избора на герои Том Улф залага сходен модел на поведение – големите амбиции и прикритите зад тях дребни човешки страсти. И ако Маккой се смята за Господар на Вселената, а Крамър се примирява с неблагодарната си работа, и двамата се оказват вплетени в капана на клишетата от страст, страх и глупост, а спусъкът на техния разпад е задвижен от класическата изневяра с фатална жена.
Сходен контрапункт се наблюдава при другите двама герои – богатия и алчен чернокож пастор Реджиналд Бейкън и затъналия в дългове и алкохолни изпарения английски таблоиден журналист Питър Фалоу. Докато харлемският Рокфелер осигурява погледа от гетото – „уличният социалист“, който е задвижван от „собствените си теории за оковите на капитализма и собствени стратегии за борба с расовото неравенство“, то „веселият британски великан в модните бардаци“, „като повечето англичани в Ню Йорк“, възприема „американците за недоразвити дечица, които провидението от глупост бе одарило с тлъст и охранен като пуйка континент“, и „затова смята за приемливи, ако не и за морално оправдани всички ненасилствени начини човек да ги отърве от богатствата им: те така и така щяха да ги пропилеят за никому ненужни безвкусици“. И все пак, и двамата се подчиняват на сходни страсти – желанието за власт, социално признание, амбиция и финансов рекет.
Ако първите двама персонажи (Маккой и Крамър) задвижват основния, по-скоро индивидуален (или може би интимен) план на романа, дисонансът при вторите осигурява важния социален бекграунд. Бейкън е самоиздигналият се чернокож активист, „благоразумният брокер“, който трябва да задържа (а когато се налага и да отпуска) предпазния клапан на социалното и етническо недоволство, като осигурява комфорт на белите си спонсори, но и да поддържа авторитета сред гетата в Харлем, „лабораторията на човешките отношения“ Бронкс („апотеозът на еврейската мечта, новият Ханаан, новият еврейски квартал в Ню Йорк“, който е „седемдесет процента черен и пуерторикански“, рушащ се и западнал, потънал в кръв и разврат) и Бруклин (превърнал се в „Третия свят“). Въздействащи са думите му: „Знаете ли какво е капитал? Мислите, че е нещо, което притежавате, нали? Мислите, че това са заводите, машините, сградите, земята, стоките за продажба, акциите, парите, банките и корпорациите. Мислите, че е нещо, което притежавате, защото винаги сте го притежавали. Притежавали сте всичката тази земя… всички се нареждали в една линия, някой казвал „Старт!“ и белите хуквали, имало толкова много свободна земя, трябвало само да стигнат дотам и да застанат на нея – и тя била тяхна, бялата кожа гарантирала собствеността… Но грешите. Капиталът не е собственост, а контрол.“
Към контрол се стремят и вечните участници в американските конфликти – медиите, в лицето на клишираната представа за алкохолизирания журналист (твърде характерна и за други „нови журналисти”, например, Норман Мейлър и Хънтър С. Томпсън), който се задоволява да работи за „мръсните черни страници“ на модерния градски таблоид „Ню Йорк Сити Лайт“. Въпреки че самият Том Улф работи за пресата, отношението му към нея като за основен поддръжник на демокрацията и социалния ред в САЩ не е особено ласкаво. Журналистите са определени като „Страхливци! Паразити! Въшките на обществото!“, като твърде „смешни насекоми… с тяхното вечно вайкане: „Да не би да сме твърде агресивни, твърде студенокръвни, твърде безсърдечни?“ Все едно, пресата е някакъв кръвожаден звяр, тигър примерно… Само дето малко бъркат животното. Всъщност, те са винарки. Замирише ли им, ще допърхат на рояци. Махнеш ли с ръка, няма да те ухапят, ще се скрият, но щом не гледаш, ще се върнат пак“ (чрез оценката на английски писател Нънъли Войд, явно алтер его на самия писател).
Важно е да се посочи, че „Кладата на суетата“ е политическа, но изобщо не и политически коректна книга. Въпреки пълноцветните си, въздействащи и относително реалистични герои, голямата тема в романа е расовото и етническо многообразие, противопоставянето между богатите и властни бели (англосаксонци, но и ирландци, италианци, евреи) срещу множеството бедни цветнокожи, трудното социално израстване на чернокожите, компромисите, които се налага да правят. В по-широк план е застъпена ролята на банките и финансовите институции, които са поробили съзнанието на средностатистическия американец, който безапелационно се стреми към голямата и лесна печалба, приемането на желанието за забогатяване на всяка цена като белег за социален и личен просперитет. В книгата прозират и темите за разпадащите се семейства на богатите, лицемерието, изневярата като фактор за мъжественост и власт. До голяма степен, самостоятелен персонаж в романа се явява и градът Ню Йорк – не само чрез природните описания (старателното посочване на улици и сгради, етнически особености, уличен жаргон), но и като среда, която влияе върху настроенията на героите.
„Кладата на суетата“ е значима книга, защото, зад наглед грабващия вниманието криминален и социален сюжет, стои умението на Том Улф да създава своеобразна палитра от образи, които впечатляват даже когато са схематично представени. Той талантливо улавя и най-дребните детайли, скицира образи, в чиито нахвърляни черти ясно прозират характерът и моделът на поведение на героя – например, „безподобен контраалтов хилеж“, „телосложение на нафтова печка“, „рентгенограма с огромна руса грива“, „клокочещи зъби“. Адмирации заслужават старанието, прецизността и коректността на преводача да се справи с тази експлозия от думи, епитети, нетипични сравнения, оригинални определения, така че текстът на Том Улф да зазвучи достоверно и интересно на български език.
За мен големият пропуск на книгата е липсата на състрадателност на Том Улф към безспорно колоритните му герои. Макар че героите са описани правдиво и образите им са пълнокръвни и автентични, високата степен на гротескност при авторовия подход, демонстрираните интелектуално превъзходство и моралната присъда, които писателят произнася с всяка следващата страница, ги прави маловажни – просто примери за голямата тема на книгата – пъстрия свят на Ню Йорк, в който всеки може да е крал (разбирай богат, известен и влиятелен), но и всеки може да е престъпник (в смисъл на убиец, крадец и мошеник). За разлика от други познати на българския читател представители на новата журналистика, като Норман Мейлър, Гор Видал, Хънтър С. Томпсън, книгите на Том Улф изпъкват заради грандиозната фабула, обем, социално гарнирания сюжет, острота на стила и богатството на изказа, но пък отстъпват спрямо възможността читателите да видят действителността през очите на героите му, да изпитат симпатия към техните слабости, мечти, грешки, страдания.
Статията е публикувана във в."К", 30.11, 2019
Коментари
Публикуване на коментар