Усещане за устрем и свобода в скулптурите на Марино Марини

Музеите във Флоренция впечатляват със своите безкрайни като богатство и ценност колекции. Макар повечето от тях да показват развитието на ренесансовото изкуство, с което Италия напълно заслужено се гордее, изключително интересни са онези експозиции, които разкриват особеностите на съвременното изкуство. Разположен в бившата църква Сан Панкрацио, музеят на известния италиански скулптор Марино Марини се отличава със своята елегантност и модерно архитектурно решение. От автентичната църква са останали запазени единствено външните фасади и класическия купол с част от първоначалните фрески. Повечето от вътрешните стени са разрушени, за да може пълноценно да се покажат обемните бронзови и гипсови скулптури на Марини. Повлияни от етруското и древноримското изкуство, германската готическа скулптура, творбите на Артуро Мартини, работите му въздействат със своята плътност, грапава, даже ръбеста повърхност и концептуална извисеност. 

Музеят е разделен на четири нива в рамките на като цяло отвореното и разчупено пространство, което позволява да се наблюдават масивните произведения от различен ъгъл или перспектива. Така се разкриват техните скрити, неподозирани страни и се формира уникалната комбинация от стилове и чувствена експресивност, характерни за творчеството на Марини. 

Въпреки че повечето от големите италиански и европейски музеи притежават творби на Марино Марини,  решението именно във Флоренция да бъде открит негов музей не е случайно – той е завършил местната Художествена академия. След това работи като преподавател в Художествената академия в Монца и използва времето си за да пътува до Париж, където общува с творци като Масимо Кампили, Джорджо де Кирико, Алберто Магнели, Филипо Тибертели де Пизис. По време на Втората световна война Марини е принуден да емигрира в Швейцария, а много от творбите му в Милано са унищожени след като ателието му е разрушено от бомбардировките. След края на войната се връща обратно в Италия и става професор в Академия Брера в Милано, където живее до смъртта си.

Марино Марини става световноизвестен след като редица престижни галерии в Ню Йорк, Лондон, Хамбург, Мюнхен започват да излагат негови произведения. Запознава се с художници като Жан Арп, Макс Бекман, Александър Калдер. Но съдбоносно се оказа познанството с изключителния британски скулптор Хенри Мур. Въпреки че стилистично почерците им и персоналните им творчески виждания са напълно различни, двамата стават близки приятели и взаимно оказват силно влияние върху творчеството си. През 1962 г. Марино даже прави портрет на Мур. 

През 1952 г. художникът получава Голямата награда за скулптура на Венецианското биенале, а през 1954 г. и наградата Fertinelli от Академия дей Линчеи в Рим. През следващите години са организирани няколко негови големи изложби в Хага, Цюрих, Рим, Милано и Токио. 

Марино Марини е популярен е заради поредицата си от стилизирани конни фигури, които изобразяват мъж с разперени ръце, възседнал кон. През 1934 г. художникът е силно впечатлен от една от най-известните средновековни скулптури – конната статуята на рицар в катедралата в Бамберг. Това го провокира да пресъздава собствените си представи за мъжествения, но и чувствен ездач, който сякаш взема своята физическа и духовна сила от животното, върху което доминира. Една от най-популярните вариации на конник от този период е скулптурата му „Градски ангел”, купена от Пеги Гугенхайм през 1949 г. и изложена пред нейния музей във Венеция. Друга е временно изложена в Палацо Векио във Флоренция, контрастирайки на старинния интериор и богато изрисуваните с фрески стени.  

Първоначално фигурите на ездачите и конете са прецизни, създават усещане за спокойствие и балансираност, хармонични в своите меки линии и обемни структури. Постепенно Марини раздвижва формите, двете фигури стоят разнопосочно – ездачът е екзалтиран или вглъбен в себе си, конят е откъснат, неординарен. При някои телата на ездача и коня са така вплетени, че сякаш са подчинена на симбиоза. 

По време на Втората световна война художникът радикално променя авторски си стил. Навярно повлиян от драматизма на събитията около себе си, Марини се насочва към по-експресионистичен изказ, който се характеризира с огрубени повърхности, непропорционални и деформирани форми, определяни от самия художник като „скандинавска мистерия”. В последните си творби ездачите и конете са дисонансни, а конят даже е паднал на земята. 

Сред другите доминираща тема в творчеството на Марино Марини са стилизираните голи женски фигури, наречени Pomonas – фигури на плодородието, вдъхновени от етруското изкуство. Както и образите на циркови артисти. Оригинални заради творческата деформация, женските тела са приети от критиката като носители на „скулптурен хумор“, „игривост“, „бурлеска“ и „подигравка“. Въпреки своята загадъчна лиричност, женските форми са опростени, пропити с усещането за трагичност, болезнена ефимерност, чупливост, закодирайки представата за разрушителните времена, в които живее съвременното общество. 

Скулптурите на Марино Марини, представени в неговия музей във Флоренция, впечатляват както заради дълбоките си хуманни послания, така и поради интензивно огрубените си повърхности и оригиналните пластични решения. Неслучайно италианският филолог Джанфранко Контини, от чийто книги художникът е силно повлиян, го нарича „поет на повърхностите: всичко друго е несъществено за него”.

Отличаващи се заради архитектурното чувство за мащабност и нарастваща тенденция към абстракция, творбите на Марини изразяват представите за автентичност, нуждата от взаимодействие с природата и средата около нас. Макар да взаимства класически сюжети, пречупвайки ги през личния си почерк и съвременните художествени техники, Марини успява да им придаде митично звучене. Те  символично напомнят и за загубата на контрол, трагичност, безперспективност, отчаяние за бъдещето на човечеството.

Мария Попова