Любовта като принадлежност, подарък и фатално привличане – странният дует на Пабло Пикасо и Дора Маар

На българския пазар има доста книги посветени на Пабло Пикасо – някои от тях са биографични, но повечето разказват за някои от драматичните му любовни истории. Съвременната аудитория добре познава творчеството на гениалния испански художник, поради това, че големите световни музеи задължително се стараят да притежават негови картини, а образите им са станали толкова достъпни онлайн, че се превръщат в неизменна част от масовата култура. Американският журналист и медиен теоретик Уолтър Липман твърди, че медиите формират картините в нашите глави. Сигурна съм, че за днешния онлайн потребител поне една от тези картини е съставена от разкривените женски портрети на Пикасо. Но трябва да си даваме сметка, че неговото творчество не е лесно за възприемане, още по-малко за оценяване. Това, както и умението на медиите да превръщат творците в знаменитости, понякога даже в икони, спомага днешната представа за Пикасо да се свързва по-скоро с любовните му истории, най-често с красиви и значително по-млади жени, отколко с художествените послания, които отправя към обществото. 

Книгата на немската писателка Бетина Щоркс „Дора и Пикасо и двете лица на любовта” (2023, изд. „Емас”, превод: Величка Стефанова, стр. 448) чудесно се вписва в наложените традиции – Пикасо е по-скоро велик любовник, отколкото велик художник. Наред с това в портрета му умело са вплетени и известни виждания от феминисткото движение – той е изключителен използвач, който безогледно захвърля поредната си жена-любовница-муза в момента, в който вече не му е интересна или в който е намерил по-млада и атрактивна за заместител. Отново потвърждение на позицията, че мъжът винаги е пречка за утвърждаването на жената, защото я затваря вкъщи (до печката и ютията) и я свежда единствено до ролите й на съпруга, добра домакиня и майка. 
Въпреки че книгата е интересна, приятна за четене, написана талантливо, основана й слабост е по-скоро концептуална – тя конструира (поне за мен) стереотипизация на образите на двамата основни герои. 

Пабло Пикасо е представен като „свещеното чудовище”, който е еднаква лекота твори странни на вид картини – хора и предмети с ъгловати лица, нереалистични пропорции, ярки, контрастни цветове, както и  страстно съблазнява всяка млада жена, която е имала неблагоразумието или самочувствието да му се изпречи на пътя му. Старчето с оредяваща бяла коса,  което небрежно се разхожда с моряшка фланелка и гледа втренчено в обективите на обграждащите го фотографи, което приживе става толкова популярно, че се налага да забавлява и угажда на френетичните тълпи от почитатели и колекционери, изпълнили огромния му парижки апартамент. Някъде назад остава образът на изключителния художник, който преднамерено се отказа от всички установени норми в изкуството, за да формира нови пространствени и композиционни форми, нови цветови съотношения, да изгради собствен стил, излизащ до такава степен извън представите за красиво, въздействащо, обективно, че сам се превръща в клише и норма. Онзи художник, който създава, по мнение на експертите, 13 500 картини, 100 000 щампи и гравюри, 300 скулптури и керамика и 34 000 илюстрации, че е направо изненадващо как е имал време за нещо други извън рисуването.
За разлика от него Дора Маар е обрисувана от една страна като „балканската дивачка” (баща й е хърватин по произход), която е толкова невъздържана, еманципирана, модерна за времето си жена, че се отдава на едно (и досега предимно) мъжко изкуство, каквото е фотографията, за сметка на нуждата да има семейство, дом, да ражда и отглежда деца, страстна в поведението, облеклото, взаимоотношенията си с хората и най-вече с мъжете. А от друга – като жена, безрезевно влюбената в един велик мъж, когото егоистично (или романтично) иска само за себе си, без да осъзнава нуждата да го споделя със света, любителите на изкуството, другите жени, поради което накрая остава сама, изоставена, полудяла, неразбрана, неоценена (като жена и като творец). 

Голямото предимство на книгата е, че повествованието са води през погледа на Дора Маар и през възможността читателите да усетят възторга на писателката пред неразкрития, забравен талант на тази магнетична художничка и фотографка. Самата Бетина Щоркс обяснява в послеслова, че Дора Маар е оценявана от съвременните си като високоинтелигентна, потайна, бляскава, красива, чувствена, горда. И преди да срещне Пикасо е сред най-търсените модни фотографи, видно име в групата на сюрреалистите. 
Връзката с Пикасо се оказа фатална за нея в много отношения. Тя й помага да израсне като творец – например Маар заснема работния процес по създаването на някои от известните картини на Пикасо – най-вече на знаменитата „Герника”, по която се предполага, че даже е рисувала. Или когато последва подтика на Пикасо да изостави фотографията и да се насочи към живописта. Но същевременно публично я ограничава до образа й на муза, налага се да се бори със силния характер на Пабло, включително многократно да го предизвиква, да отстоява независимостта си. А след осемгодишната им връзка, буквално да понесе раздялата им, която я докарва до лудост и лекуване в психиатрична клиника. И в крайна сметка, да преживее по-голямата част от дългия си живот (Дора живее до 89-годишна възраст) в самота, изолация, посочвана от познатите си като мрачен характер и скъперница. 

Книгата е разделена на няколко части, лъкатушейки из сцените от живота на Маар. Първата част започва през 1925 г. с описание на Анриет Теодора Маркович и нейното трудно детство в Буенос Айрес, където е жертва на непрекъснатите скандали между майка й Жюли – французойка от богато буржоазно семейство, цигуларка и шапкарка, която не се адаптира към живота в Латинска Америка и търси начин да се върне в Париж  и баща й Йосип – хърватин, който има добра и заможна кариера на архитект. Продължава в Париж, където мечтае да бъде студентка в Академията за изящни изкуства, но й е отказано, защото е жена („една жена може да бъде само муза на някой творец, но не и да вземе четката от ръцете му”, (с. 17) както твърди един от професорите). Тогава се насочва към фотографията, като опит да компенсира творческите си импулси, където обаче бързо си изгражда име на талантлива модна фотографка, но и на експериментатор-сюрреалист, особено след като създава знаменитата си фотография „Крал Юбю”. Така се поява и псевдонимът й Дора Маар. 
Втората част на книгата показва изграждането на връзката между Дора и Пабло, в която героинята трябва да осъзнае собствената си личност през любовта и себеотдаването: „Възможно ли бе влюбените да принадлежат един на друг? Не можеш да изискваш любов – тя си остава подарък. Има ли я, трябва да й се наслаждаваш докрай. Отиде ли си, ще се примириш с липсата й.” (с.251)
А също – цялата трепет, очарование и плам около създаването на „Герника”, контактите с приятелите им – с красивата художничка Жаклин Ламба, Нуш и нейния съпруг поета Пол Елюар, писателя Жан Кокто, фотографа Ман Рей, но и съревнованието й с другите жени в живота на Пикасо. И всичко това на фона на ужасяващия развой на Втората световна война, окупацията на Париж, заплахите на нацистите, депортирането на евреите, опасността от унищожаване на картините на Пикасо.

Третата част разкрива отрезвяването на взаимоотношенията между Маар и Пикасо, когато екзалтацията от близостта е отминала, но не и силата на чувствата, когато героинята се налага отново да изгражда представата за себе си, но вече като самостоятелна личност: „Аз съм парижанка, чиито корени са изтръгнати, танцьорка на танго без тангото, аржентинка с френски език. Фотографка без фотоапарат, художничка без четка, жена, положила клетва за вярност пред горящ в пламъци олтар, любовница без брачно свидетелство. Аз съм такава, каквато съм! Мъжът, когото обичам, споделя моя език. Не е ли това най-великото, на което съм можела да се надявам? Оставете ми го! Оставете ми моята любов!” (с.198) Успоредно са показани драмата около кражбата на произведения на изкуството от германците и опитите на французите да окажат съпротива и да защитят културата и страната си.
Последните две части свидетелстват за края на любовта между двамата художници и болезненото осъзнаване на Дора за характера на връзката й с Пикасо: „Той, във всеки случай, щеше да излезе ненакърнен от тази любов, да се обърне към нова жена и да рисува, да формира, да изсече в камък същността й. Не му беше достатъчно да е център на изкуството. Трябваше да бъде и център на живота на своите жени. Той ги любеше, ръфаше и оглозгваше, докато останеше само скелетът на тяхната душа. После си вземаше следващата прясна плът.” (с. 345) Всичко това отключва депресията и лудостта на Дора и води до лекуването й в психиатрична клиника от нейния приятел – известния психоаналитик Жак Лакан. И в крайна сметка завършват с живота й във френското селце Менереб, в подарената от Пикасо стара къща – сама и изолирана, но все пак отдадена на рисуването. 
Повествованието се разгръща постепенно, чрез хубави описания и ясни диалози, но и следва драматичния ритъм на бурните взаимоотношения между двата герои. Въпреки че историята като изцяло се води от позицията на Маар, Пикасо е в център на въжделенията й, обект на желание, но и на отхвърляне. Или както Щоркс пише през думите на Маар: „Неговата любов е изкуството. Ние, жените, сме само помагачи за неговото вдъхновение. Придружаваме го, докато ни е разрешено. Той е гений. (с.200) 

Трябва да се спомене, че немската писателка Бетина Шоркс има опит в писането на книги, посветени на драматични любовни истории, чийто основен акцент е поставен върху поведението на силните и успешни жени. Друга от популярните й книги е „Ингеборг Бахман и Макс Фриш – поезия на любовта”, разказваща за връзката между двамата знаменити немски писатели. Щоркс е завършила романистика, културология и немска литература, но в интервю разказва, че най-важното за нея е любовта й към четенето: „Литературата е моят живот – обичам хубавите книги. Когато нещо е казано образно и подходящо, то е като чаша горещ чай след напрегната разходка през ужасно студения зимен пейзаж. Добрите книги отиват направо в сърцето. Не минаваш по обиколния път през съзнанието.”
Навярно една от целите на книгата „Дора и Пикасо и двете лица на любовта” е да възбуди любопитството на аудиторията към личността и творчеството на Дора Маар, което и досега остава непознато за голяма част от любителите на изкуството. За жените-творци никое време не е лесно, защото те все още се сблъскват със стереотипите за своето място в света. Като че ли през последните години започна да се признава важното място, което жените имат за развитието на културата, духовността, просперитета на глобалното общество. Но времето, през което Дора Маар живее и твори, все още не е такова и поради това нейното име продължава да бъде свързвано единствено с любовната й връзка с Пикасо. А заключението на Бетина Щоркс е, че Дора „никога не е била творение на Пикасо, които и да се бе опитвал да я превърне в такова” (с.421). Остава да разберем дали това ще се случи или читателите ще използват книгата единствено като средство за нова вълнуваща среща с любопитните страни от живота на Пабло Пикасо.   

Мария Попова