Хънтър С. Томпсън, 2007, изд. „Прозорец”
“Страх и омраза в Лас Вегас: едно свирепо пътешествие в сърцето на американската мечта” е закъсняло, но крайно необходимо заглавие на българския книжен пазар. Написана от един от най-оригиналните представители на стила „нова журналистика”, то отразява както особеностите на американските контракултурни движения от началото на 70-те години, така и белетристичните устои на американската медийна система. Книгата е интересно въплъщение на наложения от 60-те години разчупен, репортажен и публицистичен модел на писане чрез множеството фичъри, публикувани в модерните и масови списания и вестници, в които навлизат да работят различни известни писатели в търсене на своята американска мечта или както създателят на стила Том Улф го нарича „успехът, чието име бе роман”. В това отношение Хънтър С. Томпсън се отличава както с непринудения си и забавен език, така и със своята крайност в изживяването на всички случки, които описва в текстовете си или както твърдят неговите почитатели – „Докато Том Улф иска да опише нещата от гледната точка на мухата върху стената, то Хънтър Томпсън е мухата.”
Журналистическите му текстове, върху които основава и романите си и които оригинално нарича “гонзо журналистика”, са своеобразно не-писане – една поредица от бележки, дешифрирани интервюта, телефонни разговори. Върху тях той изгражда историята не само на своя живот, но и на едно поколение, което е в „режим на оцеляване” и за което американската мечта е изгубена сред планини от наркотици, море от алкохол и радио/телевизионните вълни на актуалния президент Ричард Никсън, известен не само със скандала „Уотъргейт”, но и с крайното отрицание на Хънтър Томпсън към него, обобщено в думите на писателя, че е човек, който “едновременно може да се здрависа с теб и да те промуши с нож в гърба”, както и “свиня като човек и бърборещ измамник като президент”. Относно писането на истории, самият Томпсън смята, че не излиза извън традиционната журналистика, а просто отразява нещата, дава им балансирана гледна точка.
Интересно е, че за първи път терминът “гонзо журналистика” се появява в текст от 1970 г., посветен на Хънтър С. Томпсън и написан от репортера на сп. “Бостън Глоуб” Бил Кардосо. Има няколко версии за същността на думата „гонзо” – според едната произлиза от ирландски диалект и описва мъж, който е победил в непрекъснат алкохолен маратон, а според другата е с френско – канадски произход и означава „светеща пътека”. През същата година Томпсън създава и своята първа статия в този стил, публикувана в сп. “Скандълс монтли” под името “Дербито на Кентъки е упадъчно и извратено”. Според свидетелството на Ралф Стийдмън, английски художник и илюстратор, дългогодишен приятел на писателя, след като не успява да напише възложената му статия преди крайния за предаване срок, Хънтър Томпсън започва да къса страниците от тефтера с бележките си, да ги номерира и да ги изпраща по факса на списанието.
Освен със “Страх и омраза в Лас Вегас”, която се появава като поредица от статии първоначално в сп.“Ролинг Стоун”, името на Томпсън се свързва с книгите “Ангелите на ада” (първоначално за сп. „Нейшън”, описание на преживяванията му с едноименната рокерска банда, с която, в продължение на повече от една година, живее, пие и се дрогира) и със “Страх и омраза по време на кампания 1972” (първоначално за сп. „Ролинг Стоун”, отразяваща впечатленията му като политически наблюдател от предизборните кампании на отдавнашния си „любимец” Ричърд Никсън и на неговия опонент сенатор Джордж МакГавърн).
Допълнителна популярност на Хънтър С. Томпсън носят и двата холивудски филма, заснети по неговите книги – „Where the Buffalo Roam” от 1980 г. (по “Страх и омраза по време на кампания 1972”) с участието на актьорите Бил Мъри и Питър Боил и “Страх и омраза в Лас Вегас” от 1998 г. (по едноименната книга) на режисьора Тери Гилиъм, популярен от групата “Монти Пайтън” и с участието на Джони Деп и Бенисио дел Торо.
„Страх и омраза в Лас Вегас” е съблазнителна, внушителна и може би задължителна книга заради колоритния и хумористичен стил на Томпсън, в който преобладават действените глаголи и заради комичните и самоиронични описания, които често изглеждат толкова невероятни, че няма начин да бъдат отхвърлени като нереални. А също и заради доминиращата авторова гледна точка, чиято интимност е силно провокативна и неизбежно предизвиква към все по-активно навлизане в текста, карайки читателя да поглъща страница след страница, подобно на начина, по който главните герои Раул Дюк (чийто прототип е самият Хънтър Томпсън) и д-р Гонзо (чийто прототип е адвокатът на автора Оскар Зета Акоста) поглъщат наркотик след наркотик. В полученото литературно/наркотично замайване прозира историята за надбягванията с мотоциклети „Минт 400” в Лас Вегас, както и желанието на автора да осмее наложения контракултурен модел, в който свободно съжителстват хипитата, с тяхното “чувство за неизбежна победа над силите на Старото и Злото”, представите на Тимъти Лиъри, че създаденият от него наркотик ЛСД спомага за „фантастичното усещане, че всичко, което правим е добро”, на Джон Ленън и неговото антивоенно движение, на журналистите – таза “банда кръвожадни педерасти”, които всекидневно възкресяват една измамна, вторична реалност и на журналистиката – този “ръждясал контейнер за безделници и нещастници – врата към задния двор на живота, мръсен, опикан ъгъл, който стоителният инспектор е заковал, но е достатъчен за някой алкохолик, който да се свие там и да мастурбира като шимпанзе в клетка. ”.
Историите на Раул Дюк, на Хънтър С. Томпсън, на гонзо журналистите, на всички онези, които искат да опишат реалностите на собствените си контракултури от първо лице, превръщайки ги в лични и литературни субкултури завършват с изстрел в главата на 20 февруари 2005 г. на фона на Боб Дилън и песента му “Mr. Tambourine Man” (навярно най-поетичното описание на наркодилъра в историята на музиката), за да покажат, че “в едно затворено общество, в което всеки е виновен” “властва етиката на акулите – раненият бива изяден”, но и за да отправят един предизвикателен юмрук от света на мечтите, подобно на Хънтър С. Томпсън – “Никога не е достатъчно смахнато за мен.”
Част от текста е публикуван във в. „Политика”, бр.184, 26 октомври – 1 ноември 2007
Журналистическите му текстове, върху които основава и романите си и които оригинално нарича “гонзо журналистика”, са своеобразно не-писане – една поредица от бележки, дешифрирани интервюта, телефонни разговори. Върху тях той изгражда историята не само на своя живот, но и на едно поколение, което е в „режим на оцеляване” и за което американската мечта е изгубена сред планини от наркотици, море от алкохол и радио/телевизионните вълни на актуалния президент Ричард Никсън, известен не само със скандала „Уотъргейт”, но и с крайното отрицание на Хънтър Томпсън към него, обобщено в думите на писателя, че е човек, който “едновременно може да се здрависа с теб и да те промуши с нож в гърба”, както и “свиня като човек и бърборещ измамник като президент”. Относно писането на истории, самият Томпсън смята, че не излиза извън традиционната журналистика, а просто отразява нещата, дава им балансирана гледна точка.
Интересно е, че за първи път терминът “гонзо журналистика” се появява в текст от 1970 г., посветен на Хънтър С. Томпсън и написан от репортера на сп. “Бостън Глоуб” Бил Кардосо. Има няколко версии за същността на думата „гонзо” – според едната произлиза от ирландски диалект и описва мъж, който е победил в непрекъснат алкохолен маратон, а според другата е с френско – канадски произход и означава „светеща пътека”. През същата година Томпсън създава и своята първа статия в този стил, публикувана в сп. “Скандълс монтли” под името “Дербито на Кентъки е упадъчно и извратено”. Според свидетелството на Ралф Стийдмън, английски художник и илюстратор, дългогодишен приятел на писателя, след като не успява да напише възложената му статия преди крайния за предаване срок, Хънтър Томпсън започва да къса страниците от тефтера с бележките си, да ги номерира и да ги изпраща по факса на списанието.
Освен със “Страх и омраза в Лас Вегас”, която се появава като поредица от статии първоначално в сп.“Ролинг Стоун”, името на Томпсън се свързва с книгите “Ангелите на ада” (първоначално за сп. „Нейшън”, описание на преживяванията му с едноименната рокерска банда, с която, в продължение на повече от една година, живее, пие и се дрогира) и със “Страх и омраза по време на кампания 1972” (първоначално за сп. „Ролинг Стоун”, отразяваща впечатленията му като политически наблюдател от предизборните кампании на отдавнашния си „любимец” Ричърд Никсън и на неговия опонент сенатор Джордж МакГавърн).
Допълнителна популярност на Хънтър С. Томпсън носят и двата холивудски филма, заснети по неговите книги – „Where the Buffalo Roam” от 1980 г. (по “Страх и омраза по време на кампания 1972”) с участието на актьорите Бил Мъри и Питър Боил и “Страх и омраза в Лас Вегас” от 1998 г. (по едноименната книга) на режисьора Тери Гилиъм, популярен от групата “Монти Пайтън” и с участието на Джони Деп и Бенисио дел Торо.
„Страх и омраза в Лас Вегас” е съблазнителна, внушителна и може би задължителна книга заради колоритния и хумористичен стил на Томпсън, в който преобладават действените глаголи и заради комичните и самоиронични описания, които често изглеждат толкова невероятни, че няма начин да бъдат отхвърлени като нереални. А също и заради доминиращата авторова гледна точка, чиято интимност е силно провокативна и неизбежно предизвиква към все по-активно навлизане в текста, карайки читателя да поглъща страница след страница, подобно на начина, по който главните герои Раул Дюк (чийто прототип е самият Хънтър Томпсън) и д-р Гонзо (чийто прототип е адвокатът на автора Оскар Зета Акоста) поглъщат наркотик след наркотик. В полученото литературно/наркотично замайване прозира историята за надбягванията с мотоциклети „Минт 400” в Лас Вегас, както и желанието на автора да осмее наложения контракултурен модел, в който свободно съжителстват хипитата, с тяхното “чувство за неизбежна победа над силите на Старото и Злото”, представите на Тимъти Лиъри, че създаденият от него наркотик ЛСД спомага за „фантастичното усещане, че всичко, което правим е добро”, на Джон Ленън и неговото антивоенно движение, на журналистите – таза “банда кръвожадни педерасти”, които всекидневно възкресяват една измамна, вторична реалност и на журналистиката – този “ръждясал контейнер за безделници и нещастници – врата към задния двор на живота, мръсен, опикан ъгъл, който стоителният инспектор е заковал, но е достатъчен за някой алкохолик, който да се свие там и да мастурбира като шимпанзе в клетка. ”.
Историите на Раул Дюк, на Хънтър С. Томпсън, на гонзо журналистите, на всички онези, които искат да опишат реалностите на собствените си контракултури от първо лице, превръщайки ги в лични и литературни субкултури завършват с изстрел в главата на 20 февруари 2005 г. на фона на Боб Дилън и песента му “Mr. Tambourine Man” (навярно най-поетичното описание на наркодилъра в историята на музиката), за да покажат, че “в едно затворено общество, в което всеки е виновен” “властва етиката на акулите – раненият бива изяден”, но и за да отправят един предизвикателен юмрук от света на мечтите, подобно на Хънтър С. Томпсън – “Никога не е достатъчно смахнато за мен.”
Част от текста е публикуван във в. „Политика”, бр.184, 26 октомври – 1 ноември 2007
Коментари
Публикуване на коментар