Промяната на медийния човек

Роджър Фидлър “Медиаморфоза: да разберем новите медии”, С., 2005, издателство “Кралица Маб”, превод Гриша Атанасов

“Медиаморфозата” на Роджър Фидлър си поставя за цел да опише технологиите на бъдещето, въпреки че по време на нейното издаване и разпространение част от тях вече са станали настоящи и даже са се появили техни продължения. Поради което тя, подобно на “Какво ще бъде?” на Майкъл Дертузо или “Третата вълна” на Алвин Тофлър, е интересна не толкова с възможността да се разберат новите медии, както се визира в заглавието (а и самото определение “нови медии” е доста условно и не бива да се ограничава единствено с компютъра и Интернет, доколкото при последователната поява на телеграфа, киното, радиото, телевизията, те също са определяни като нови медии), колкото с перспективите, пред които се изправя социално – комуникационното формиране на обществото. Идеята е, че медиите не са само средство за информация и комуникация, но и същностен елемент от начина, по който съвременният човек мисли и разбира себе си (т.е. той вече не просто медиализиран човек, а действителен медиен човек). И това е колкото утопична визия (масовокултурен образ, крайно комерсиализиран от развлекателната индустрия), толкова и непоколебима реалност, която придобива осезаеми очертания с тоталното навлизане на доскоро непознати или непопулярни технологични средства като например Интернет, мобилния телефон, DVD. Така удивляващата до преди кратко време технология се превръща в част от процеса на глобално социализиране и налага промяна в ритъма не само на социалното общуване, но и на междуличностната комуникация.
Оригиналният термин “медиаморфоза”, който Фидлър въвежда, представя трансформацията на медиите, породена както от социално – политическото, така и от технологичното развитие. Любопитното е, че очертаната в книгата промяна е наблюдавана не само от позицията на медийния теоретик (Роджър Фидлър е професор в Училището по журналистика и масова комуникация на Университета в Кент и директор на Института за киберинформация), но и на медийния практик (резултат от дългогодишната му дейност като журналист и създател на Knight-Ridder Graphics Network (сега KRT Graphics Service) – първият модул за компютърни графики във вестниците, дело на втората по големина вестникарска компания в САЩ.
Книгата налага един важен извод: обществото и познатите системи за комуникация се променят едновременно и до голяма степен са взаимнообвързани. Същевременно промяната често не е така радикална и неочаквана както се струва на повечето хора (макар че колко от нас можеха да си представят преди няколко години че имейлите успешно ще заменят писмата, чатовете – реалните срещи или че ще четем електронни вместо хартиени вестници и ще гледаме видео на мобилния телефон). Все пак е необходим период на приспособяване (така нареченото “правило на 30-те години” – теория на Пол Сафо, директор на Института за бъдещето в Менло парк, Калифорния) – време, през което новите идеи навлизат трайно в културата и представите на хората. Така се забавя възможното негативно въздействие на технологиите върху социалното или персонално статукво (Браян Уилсън, професор по журналистика в университета в Уелс, нарича това “закон за потискане на радикалния потенциал”).
От друга страна появата на новата медиа често е последвана от нейната многократна модификация или от разработването и въвеждането на съвсем различна технология. Тези “кръстосани въздействия” (Сафо) са възприемани различно от членовете на обществото и тяхното разпространение зависи от сравнителните им предимства, възможната им съвместимост едно с друго, степените им на сложност, надеждност и забележимост.
Сред основните принципи на медиаморфозата, които Фидлър изследва, са коеволюцията – едновременното съществуване на различни по вид медии, а не тяхната последователна еволюция и замяна, конвергенцията (взаимодействието на технологичните формати и мултимедийното им възпроизводство), комплексността (тяхната приложимост и самоорганизация). Въпреки отложеното възприемане на медийните форми и необходимостта от тяхното социално адаптиране, появата на новите информационни и комуникационни средства налага промяна върху вече съществуващите или заличава тяхното използване (нима не изчезна така грамофонът за сметка на hi-fi системите или CD плеърите или видеото за сметка на DVD-то).
Все пак медиаморфозата през последните години като че ли е по-сгъстена, по-наситена като технологична и комуникационна вариативност – движението от устен език/култура към писмен език/култура отнема векове (първата и втората медиаморфоза според Фидлър), докато навлизането на цифровия език и киберобщуването (третата медиаморфоза) става за десетилетия. Подобно вълново деление (познато вече от Тофлър или ако отидем по-назад и от Кондратиев) обаче не е така масово, както би ни се искало (макар да се правят опити за преодоляване на съществуващия социално – икономически и технологичен изолационизъм в определени географски райони – например чрез различни кампанийни средства като мобилни телецентрове или електронно правителство). Вероятно действителна промяна може да се постигне единствено когато използващият медиите потребител стане медиен човек (ако се върна в началото) или може би е по-правилно да кажа виртуален човек. Като че ли остава открит въпросът дали тогава ще станем по-пълноценни.