Ерик-Еманюел Шмит “Миларепа”, “Господин Ибрахим и цветята на Корана”, “Оскар и розовата дама”, С., 2004, издателство “Леге Артис”, превод Зорница Китинска, оформление на корицата Владислав Кутрев
“Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болки и без идеал”, твърди френският писател и драматург Ерик-Еманюел Шмит в трилогията си романи “Кръговратът на незримото”. Макар формално да са разделени на части около някаква религиозна доктрина (будизъм, суфизъм, католицизъм) и да пресъздават напълно различни житейски истории, текстовете на Шмит изследват обща тема: любовта към хората. А също любовта към Бога и любовта към хората чрез него, любовта към себе си и през себе си – към другия. Това са характерни за автора представи, които се утвърждават и в популярните и у нас пиеси “Посетителят”, “Енигматични вариации”, “Развратникът”, “Хотел между тоя и оня свят”, романа “Евангелие според Пилат”. Именно те го превръщат в утвърдено име в съвременната френска литература, за което свидетелстват получените от него награда “Мулиер” през 1994 г. и Голямата награда за театър и за цялостно творчество на Френската академия през 2001 г. Присъщи за романите от “Кръговратът на незримото” са заложеният философски дискурс, крайната изповедност, изчистеността на езика и неочакваните обрати в повествованието, което ги прави лесни за четене, но трудни и провокативни за осмисляне.
Подражаваща на будиските коани първата част “Миларепа” изследва проблемите за прераждането и кармата, за омразата и опрощението, за себеизграждането и въздигането към Бога като строго персонален акт. Съвременният герой Симон се връща в спомените за миналите си животи, за да разкаже сто хиляди пъти историята на Свастика и Миларепа, чичото и племенника и да се освободи от повторението на прераждането. За да стане това трябва да почувства като свои омразата на Сватика към племенника си, породена от алчност, високомерие и от проявеното съжаление, както и желанието на Миларепа за отмъщение и пътя му към Бога и към човеколюбието. В движението между хаотичността в живота на Симон, нестихващата омраза на Свастика и духовното израстване на Миларепа, Шмит чертае пътя на смирението, материалното отрицание, упоритостта и устремеността към себепознанието и опознаването на Бог. Понякога пътят отнема цял живот, но както авторът пише: “Тайната на щастието е в това да не бързаш.”
Пътуване към собствената идентичност предприема героят от “Господин Ибрахим и цветята на Корана”. Малкото еврейче Момо (Моисей) търси спасение от безперспективността на собствения си живот (изоставен от майка си и отглеждан от вечно заетия с работа баща) в магазина на арабина Ибрахим, за да открие себе си чрез добротата и човеколюбието на непознатия човек, който го приема за син и му показва красотата на света, на Бога и на хармонията. Това е пътуване както назад към миналото, към родното място на господин Ибрахим, към архетипите, които влияят върху представата ни за действителността, така и напред – към свободата и правото на себеопределяне – вече като арабина Момо (Мохамед). Пътуване, което твърде много напомня за танца на дервишите – едно безкрайно въртене около себе си, около сърцето, изпълнено с Бог – молитва, чрез която се откъсваш от земята и достигаш небето. И може би се превръщаш в човек. “Пред нас е имало стълба, по която да се измъкнем, Момо, казва господин Ибрахим. Човекът отначало е бил минерал, след това растение, а след това животно – това, животинското, той не може да забрави и често отново се превръща в животно – а след това е станал човек със съзнание, разум, вяра. Представяш ли си какъв път си изминал от праха до днес? А по-късно, когато ще си надживял положението си на човек, ще се превърнеш в ангел.”
Именно небето достига болният от левкемия Оскар от последната част “Оскар и розовата дама”. Малкото момченце, което има 12 дни, за да повярва в дядо Боже чрез писмата, които пише до него, да опознае живота и да умре, давайки сили да продължат своя живот на хората, които го обичат – родителите му и Маминка Роза. “Животът е странен подарък, пише Оскар. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим.”
Макар различни като съдържание трите части от трилогията на Ерик-Еманюел Шмит се опират върху общи похвати. В тях се изследва физическото и духовно израстване на едно дете – Миларепа, Момо, Оскар, опознаването на света като опознаване на себе си и на Бог по пътя, изпълнен с изпитания, изкушения и терзания. Мъката да си сам е заменена от радостта да не си самотен в лицето на Учителя – Мирпа Преводача, господин Ибрахим, Маминка Роза – познанието изисква жертви, но и носи удовлетворение от постигнатото приятелство. Тайната на щастието, към която всеки от героите на Шмит се стреми, е способността да бъдеш уникален и непосредствен: “гледай всеки ден на света, сякаш е за първи път.”
Интересна е и цветовата динамика, която формира представата за героите – по пътя към прозрението Миларепа става зелен, Момо живее на Синята улица, Оскар намира успокоението чрез общуването с розовата дама. Сякаш животът е като река, която сменя цветовете си според собствените ни настроения и накрая се влива в “единственото море.”
“Да тръгнеш от празнота. Да завършиш с празнота”, пише Ерик-Еманюел Шмит. Но това е празнота, изградена от присъствия.
Текстът е публикуван във в. „Култура”, бр.8, 04.03.05
“Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болки и без идеал”, твърди френският писател и драматург Ерик-Еманюел Шмит в трилогията си романи “Кръговратът на незримото”. Макар формално да са разделени на части около някаква религиозна доктрина (будизъм, суфизъм, католицизъм) и да пресъздават напълно различни житейски истории, текстовете на Шмит изследват обща тема: любовта към хората. А също любовта към Бога и любовта към хората чрез него, любовта към себе си и през себе си – към другия. Това са характерни за автора представи, които се утвърждават и в популярните и у нас пиеси “Посетителят”, “Енигматични вариации”, “Развратникът”, “Хотел между тоя и оня свят”, романа “Евангелие според Пилат”. Именно те го превръщат в утвърдено име в съвременната френска литература, за което свидетелстват получените от него награда “Мулиер” през 1994 г. и Голямата награда за театър и за цялостно творчество на Френската академия през 2001 г. Присъщи за романите от “Кръговратът на незримото” са заложеният философски дискурс, крайната изповедност, изчистеността на езика и неочакваните обрати в повествованието, което ги прави лесни за четене, но трудни и провокативни за осмисляне.
Подражаваща на будиските коани първата част “Миларепа” изследва проблемите за прераждането и кармата, за омразата и опрощението, за себеизграждането и въздигането към Бога като строго персонален акт. Съвременният герой Симон се връща в спомените за миналите си животи, за да разкаже сто хиляди пъти историята на Свастика и Миларепа, чичото и племенника и да се освободи от повторението на прераждането. За да стане това трябва да почувства като свои омразата на Сватика към племенника си, породена от алчност, високомерие и от проявеното съжаление, както и желанието на Миларепа за отмъщение и пътя му към Бога и към човеколюбието. В движението между хаотичността в живота на Симон, нестихващата омраза на Свастика и духовното израстване на Миларепа, Шмит чертае пътя на смирението, материалното отрицание, упоритостта и устремеността към себепознанието и опознаването на Бог. Понякога пътят отнема цял живот, но както авторът пише: “Тайната на щастието е в това да не бързаш.”
Пътуване към собствената идентичност предприема героят от “Господин Ибрахим и цветята на Корана”. Малкото еврейче Момо (Моисей) търси спасение от безперспективността на собствения си живот (изоставен от майка си и отглеждан от вечно заетия с работа баща) в магазина на арабина Ибрахим, за да открие себе си чрез добротата и човеколюбието на непознатия човек, който го приема за син и му показва красотата на света, на Бога и на хармонията. Това е пътуване както назад към миналото, към родното място на господин Ибрахим, към архетипите, които влияят върху представата ни за действителността, така и напред – към свободата и правото на себеопределяне – вече като арабина Момо (Мохамед). Пътуване, което твърде много напомня за танца на дервишите – едно безкрайно въртене около себе си, около сърцето, изпълнено с Бог – молитва, чрез която се откъсваш от земята и достигаш небето. И може би се превръщаш в човек. “Пред нас е имало стълба, по която да се измъкнем, Момо, казва господин Ибрахим. Човекът отначало е бил минерал, след това растение, а след това животно – това, животинското, той не може да забрави и често отново се превръща в животно – а след това е станал човек със съзнание, разум, вяра. Представяш ли си какъв път си изминал от праха до днес? А по-късно, когато ще си надживял положението си на човек, ще се превърнеш в ангел.”
Именно небето достига болният от левкемия Оскар от последната част “Оскар и розовата дама”. Малкото момченце, което има 12 дни, за да повярва в дядо Боже чрез писмата, които пише до него, да опознае живота и да умре, давайки сили да продължат своя живот на хората, които го обичат – родителите му и Маминка Роза. “Животът е странен подарък, пише Оскар. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим.”
Макар различни като съдържание трите части от трилогията на Ерик-Еманюел Шмит се опират върху общи похвати. В тях се изследва физическото и духовно израстване на едно дете – Миларепа, Момо, Оскар, опознаването на света като опознаване на себе си и на Бог по пътя, изпълнен с изпитания, изкушения и терзания. Мъката да си сам е заменена от радостта да не си самотен в лицето на Учителя – Мирпа Преводача, господин Ибрахим, Маминка Роза – познанието изисква жертви, но и носи удовлетворение от постигнатото приятелство. Тайната на щастието, към която всеки от героите на Шмит се стреми, е способността да бъдеш уникален и непосредствен: “гледай всеки ден на света, сякаш е за първи път.”
Интересна е и цветовата динамика, която формира представата за героите – по пътя към прозрението Миларепа става зелен, Момо живее на Синята улица, Оскар намира успокоението чрез общуването с розовата дама. Сякаш животът е като река, която сменя цветовете си според собствените ни настроения и накрая се влива в “единственото море.”
“Да тръгнеш от празнота. Да завършиш с празнота”, пише Ерик-Еманюел Шмит. Но това е празнота, изградена от присъствия.
Текстът е публикуван във в. „Култура”, бр.8, 04.03.05
Коментари
Публикуване на коментар