Скот Лаш “Критика на информацията”, издателство ИК КОТА, 2004, превод Димана Илиева
Ако критиката вече не може да бъде трансцедентална, а трябва да бъде иманентна на информационния ред, критиката на информацията все повече се превръща в медийна теория”, твърди Скот Лаш в книгата си “Критика на информацията”. Лаш е познат на българския читател от излязлия и под негова редакция сборник “Глобални модерности” (изд. “Критика и хуманизъм”, 2004), включващ текстове на автори като Роланд Робертсън, Майкъл Федърстоун и Зигмунт Бауман. Скот Лаш е професор по социология и директор на Центъра за културни изследвания в Голдсмитс Колидж в Лондонския унитерситет, автор на множество книги и редактор на сборници, част от които посветени на края на организирания капитализъм (съвместно с Джон Ъри), глобалната културна индустрия, постструктуралистката и постмодерната социология (съвместно с Джонатан Фрийдман), рефлексивната модернизация (съвместно с Улрих Бек и Антъни Гидънс). Това определя тематичното многообразие и богатия библиографски апарат на “Критика на информацията”. И макар ключови за книгата да са заложените и в заглавието термини “критика” и “информация”, текстът на Лаш е особено интересен с въвеждането на понятието “медийна теория” и начина, по който то се интерпретира.
Според Скот Лаш медийната теория се явява прагматична форма на мислене в днешното глобално информационно общество, защото именно медиите са тези, които създават модела, установяващ съвременната парадигма на информацията и въздействащ върху всички сфери от социалната, културна и икономическа действителност. Медийната теория обаче се различава от вече познатите социология на медиите и културна теория на медиите, въпреки че културата, разбирана в своя широк смисъл, влияе върху медийните процеси.
Скот Лаш разглежда особеностите именно на технологичната култура, доколкото познатата репрезентативна култура – културата на представянето, на наратива, дискурса и образа е заместена от технологията, а ролята на читателя, зрителя, публиката като цяло е изместена от потребителя, играча. Технологичната култура се явява култура от разстояние, тя се нуждае от механичен посредник – от екранен, компютърен интерфейс, чрез който индивидът да се свързва, взаимодейства с медиите. Така затворената система на човешкото тяло, изградената представа за социалното тяло, за личностната и обществена идентификация се отварят за потоците информация и комуникация, а човешкото тяло все повече се превръща в “тяло без органи”, според определението на Делиьоз и Гатари. В случия могат да се добавят и тезите на Вилем Флусер за тялото като проект на собствените очаквания и на Артър Крокър и Майкъл Уейнстейн за разграничението във виртуалната реалност, което трябва да се прави между “телесен отпадък и хипертекстово тяло”. Всичко това предизвиква въпросите за възможната медийна идентичност (най-ясно проявима във виртуалното пространство), за умножаването на себеопределянето и за търсенето на различия между собствената представа за физическа цялост и медийно-приложимите интерпретации.
Скот Лаш описва няколко технологични форми на живот, които модерират връзката с медиите: компресирането на познатите линейни смислови единици като наратива и дискурса в съкратени, неразширени и нелинейни единици като информацията и комуникацията; разтеглеността и разкъсването на късовете информация и взаимодействието им посредство множество връзки (линкове) в рамките на мрежовата комуникация, на мозайката от свързани общности; ускореността, мимолетността на културния обмен; липсата на пространствени характеристики; формирането на множество идентичности или отсъствието на идентичност. Оказва се, че индивидът – потребител на медии не просто е медийно зависим, той самият става част от медиата. Zapping-ът не е просто комуникационен термин, а част от същността на потребителя, който сменя програмите на радиостанциите и телевизиите, и прозорците на компютърните интерфейси, подобно на смяната на потоците информация в собственото си съзнание.
В процеса на технологизация културата, подобно на икономиката и политиката, става глобална. Ролята на националната държава, на етно-националната определеност е заменена от транснационално управление (на международните организации и на транснационалните компании), културните практики са изместени от културните и информационни потоци, от стоковизацията на културата, при която се отдава значение върху притежаването на средствата за комуникация, върху интелектуалната собственост, дизайна, интерфейса на съответния обект, който е все по-малко продукт и все повече “единичност” (според Ападурай). Същевременно технологията натрупва рамки, празни знаци на отсъстващи културни ресурси, които превръщат културата в “постоянен резерв” (Хайдегер) и които изграждат съзнанието на индивида и дават насока за медийна трансмисия – медиите са власт, но и поток, боклук, отпадък. Чрез технологизацията културата вече не е темпорална, а пространствена, не е репрезентативна, а технологична. Според Скот Лаш това води до “екстернализация на субективността”, до превръщането на технологичната култура и на медиите в продължение на човека, а мястото на изчезващото социално (на социалните институции) се заема от homo communicans (за което пише и Маршал МакЛуън), до формирането, посредством медиите, на общност, класа, дезорганизация. Така може да се твърди, че изчезващите въобразени общности на националните държави (изследвани от Бенедикт Андерсън) са заменени от виртуалните общности на електронното пространство (на Хауърд Рейнголд). Медийно-опосредстваните общности се описват като малки, подвижни и гъвкави групи, образувани на базата на емоционално наситени връзки. Трайността на сдружаване и непосредственият обмен на информация на традиционната общност, формирана посредством линейната наративност на печатната култура е изместена от информационно обременената, нетрайна, прекъсната, мозаечна култура, в известен смисъл близка до традициите на устните култури, в която може да се приеме, че потребителите общуват посредством технокартини (Флусер). Така те конструират своеобразно електронно варварство или медийно номадство (според МакЛуън). Затова може да се приема, че потребителят на медии е колкото индивидуализиран, откъснат, освободен от влиянието на групата, на обществото като цяло, толкова и доброволно и целенасочено включен в процеса на комуникация – на мрежова комуникация, при която има тафтология между традиционните роли на комуникатора и рецепиента, с подчертан стремеж към изграждане на контакти – нетрайни, емоционално неангажирани или продължителни, ценностно натоварени. Навярно медийната разпокъсаност се явява проблем при изграждането на цялостни общества, но фрагментаризирането на медийното съдържание е и условие за постигането на по-равнопоставени и постоянни социални връзки. Затова за йерархичното, класово делене на обществото влияние оказва вече не толкова достъпът до начина на производство, колкото достъпът до начина на предаване на информация. В тази насока Скот Лаш използва модела на Тим Люк за разграничението на различни пространствени зони в рамките на информационното взаимодействие – като “живите зони”, в които, както и в “питомните зони”, информационните потоци са плътно застъпени, за разлика от “мъртвите зони” и от “дивите зони”, където те почти отсъстват. Така живите и питомните зони описват икономически пространства с развити производствени и потребителски услуги, промишлени отрасли, изградени стабилни идентичности – “информационната буржоазия” (на Бурдийо), а може би и виртуалната класа на Крокър и Уейнстейн, докато живите и диви зони са населени от “интелектуалците” (на Бурдийо), при тях информационните потоци са по-мимолетни, а идентичностите са нестабилни, поради смесването на различни етнически групи. За разлика от тях мъртвите и диви зони обхващат “долната класа”, която се характеризира с разкъсаност на потоците, с дезинтегрирани идентичности и социална дезорганизация, а мъртвите и питомни зони дефинират подминатите от информационните и комуникационни структури, които проявяват стабилна идентичност, но и отхвърляне на промените и консерватизъм. Според Лаш за социалната структура на обществото ключови са живите и диви зони на развитите страни, виртуално породените общности, дезорганизациите – като неинституционални, нехаотични и невластови, като културни, хоризонтални творения, рефлективни по отношение на ценностите, подвижни и насилнически, не толкова постмодерни, колкото предтрадиционни.
Технологичната култура се оказва определяща както за масовостта на информацията, така и за новото значение на комуникацията. Замяната на дискурсивността и наративността, на представянето с показване, с краткотрайност, със “символично насилие на факта” води до това, че медиите въздействат непосредствено и изглаждат темпоралните и пространствени различия, като не дават време за разчитане на знаците, за разбиране на посланията. Затова, според Скот Лаш, “не би било нелепо да говорим за наличието на “маснемедии”. Комуникацията се глобализира, съдържащата се в нея информация се компресира, става мигновена, локална. Универсалният опит е заменен от частните преживявания, публичното е колонизирано от частното, информационната среда се състои от нарастващи дялове тривиален и дискурсивен опит, което, за Лаш, се явява част от феномена “дезинформирано информационно общество”. Всичко това е видимо както на територията на реалити шоу програмите, така и на новините и високата публицистика. Значението, което глобализираните медии отдават спрямо живота и смъртта на един политически, религиозен или икономически лидер е равнозначно на интереса им към поведението или мнението на отделно взетата личност. Способността да се попадне в полезрението на камерите, да се достигнат онези “15 минути слава” (на Анди Уорхол) се оказват безпрепятствено лесни – като социален факт и емоционална нагласа. Според Скот Лаш обаче въздействието не винаги е толкова еднозначно. “Епохата на Гутенберг ни дава книгата, която се възприема в условия на съзерцание, твърди той. В електронната епоха четем вестници, гледаме телевизия, ровим се в интернет в условия на разсеяност. Макар и да е парадоксално, дълбокото участие се осъществява в условия на разсеяност. Това разпознаване на общностните кодове е негласно и не е напълно осъзнато. Съсредоточеното вглеждане и четене в епохата на Гутенберг е същевременно повърхностно поради дистанцията на обекта. Връзката с читателя е повърхностна, той е неутрален, съмняващ се субект. Разсеяното възприятие на електронната култура е същевременно поглъщащо. Неверието е отхвърлено.”
Като че ли именно безкритичността спрямо медийно-поднесената реалност е това, което прави медиите толкова масови, но и толкова непредсказуеми. И това е безкритичност не толкова поради незнание (“Така пише във вестника”), колкото поради апатия. В такива случаи призивите за регулация, за контрол, а може би и за цензура изглеждат приемливи, но рядко ефективни. Контролът се оказва променлив не заради смяната на социално-политическото управление, а поради нежеланието, разсеяността на индивидите да наложат/да се подложат на такъв контрол. Така медиите наистина се превръщат във власт.
Медийна теория на Скот Лаш е всеобхватна и въздействаща. Структурата й действително е мозаечна, фасетъчна, съставена от парченца теории и представи на различни автори. В това отношение тя наподобява тоталността на информацията и многопосочността на излаганите тези, характерни за медиите. Комуникацията обаче остава отвъд текста – общуването е възможно през индивидуалния опит и придобити познания на всеки един от читателите на книгата.
“Критика на информацията” на Скот Лаш е важен текст за значението, което съвременното общество отдава на медиите – на начина, по който медиите изграждат обществото, но и всяка отделна личност. Въпросът, който може би книгата поставя е доколко това е осъзнато – както като научно обговаряне на вече изградени социални и културни (информационни) модели, така и като целенасочени действия за развитие и разрастване на информационната/медийна глобализация. Скот Лаш завършва книгата си с изречението “Критиката на информацията е в самата информация” и навярно това трябва да се приема като начало на дискусия, като опит да се опознае еднозначната цялост на отделното информационно парче и на познанието, което трябва да бъде открито отвъд информацията.
Ако критиката вече не може да бъде трансцедентална, а трябва да бъде иманентна на информационния ред, критиката на информацията все повече се превръща в медийна теория”, твърди Скот Лаш в книгата си “Критика на информацията”. Лаш е познат на българския читател от излязлия и под негова редакция сборник “Глобални модерности” (изд. “Критика и хуманизъм”, 2004), включващ текстове на автори като Роланд Робертсън, Майкъл Федърстоун и Зигмунт Бауман. Скот Лаш е професор по социология и директор на Центъра за културни изследвания в Голдсмитс Колидж в Лондонския унитерситет, автор на множество книги и редактор на сборници, част от които посветени на края на организирания капитализъм (съвместно с Джон Ъри), глобалната културна индустрия, постструктуралистката и постмодерната социология (съвместно с Джонатан Фрийдман), рефлексивната модернизация (съвместно с Улрих Бек и Антъни Гидънс). Това определя тематичното многообразие и богатия библиографски апарат на “Критика на информацията”. И макар ключови за книгата да са заложените и в заглавието термини “критика” и “информация”, текстът на Лаш е особено интересен с въвеждането на понятието “медийна теория” и начина, по който то се интерпретира.
Според Скот Лаш медийната теория се явява прагматична форма на мислене в днешното глобално информационно общество, защото именно медиите са тези, които създават модела, установяващ съвременната парадигма на информацията и въздействащ върху всички сфери от социалната, културна и икономическа действителност. Медийната теория обаче се различава от вече познатите социология на медиите и културна теория на медиите, въпреки че културата, разбирана в своя широк смисъл, влияе върху медийните процеси.
Скот Лаш разглежда особеностите именно на технологичната култура, доколкото познатата репрезентативна култура – културата на представянето, на наратива, дискурса и образа е заместена от технологията, а ролята на читателя, зрителя, публиката като цяло е изместена от потребителя, играча. Технологичната култура се явява култура от разстояние, тя се нуждае от механичен посредник – от екранен, компютърен интерфейс, чрез който индивидът да се свързва, взаимодейства с медиите. Така затворената система на човешкото тяло, изградената представа за социалното тяло, за личностната и обществена идентификация се отварят за потоците информация и комуникация, а човешкото тяло все повече се превръща в “тяло без органи”, според определението на Делиьоз и Гатари. В случия могат да се добавят и тезите на Вилем Флусер за тялото като проект на собствените очаквания и на Артър Крокър и Майкъл Уейнстейн за разграничението във виртуалната реалност, което трябва да се прави между “телесен отпадък и хипертекстово тяло”. Всичко това предизвиква въпросите за възможната медийна идентичност (най-ясно проявима във виртуалното пространство), за умножаването на себеопределянето и за търсенето на различия между собствената представа за физическа цялост и медийно-приложимите интерпретации.
Скот Лаш описва няколко технологични форми на живот, които модерират връзката с медиите: компресирането на познатите линейни смислови единици като наратива и дискурса в съкратени, неразширени и нелинейни единици като информацията и комуникацията; разтеглеността и разкъсването на късовете информация и взаимодействието им посредство множество връзки (линкове) в рамките на мрежовата комуникация, на мозайката от свързани общности; ускореността, мимолетността на културния обмен; липсата на пространствени характеристики; формирането на множество идентичности или отсъствието на идентичност. Оказва се, че индивидът – потребител на медии не просто е медийно зависим, той самият става част от медиата. Zapping-ът не е просто комуникационен термин, а част от същността на потребителя, който сменя програмите на радиостанциите и телевизиите, и прозорците на компютърните интерфейси, подобно на смяната на потоците информация в собственото си съзнание.
В процеса на технологизация културата, подобно на икономиката и политиката, става глобална. Ролята на националната държава, на етно-националната определеност е заменена от транснационално управление (на международните организации и на транснационалните компании), културните практики са изместени от културните и информационни потоци, от стоковизацията на културата, при която се отдава значение върху притежаването на средствата за комуникация, върху интелектуалната собственост, дизайна, интерфейса на съответния обект, който е все по-малко продукт и все повече “единичност” (според Ападурай). Същевременно технологията натрупва рамки, празни знаци на отсъстващи културни ресурси, които превръщат културата в “постоянен резерв” (Хайдегер) и които изграждат съзнанието на индивида и дават насока за медийна трансмисия – медиите са власт, но и поток, боклук, отпадък. Чрез технологизацията културата вече не е темпорална, а пространствена, не е репрезентативна, а технологична. Според Скот Лаш това води до “екстернализация на субективността”, до превръщането на технологичната култура и на медиите в продължение на човека, а мястото на изчезващото социално (на социалните институции) се заема от homo communicans (за което пише и Маршал МакЛуън), до формирането, посредством медиите, на общност, класа, дезорганизация. Така може да се твърди, че изчезващите въобразени общности на националните държави (изследвани от Бенедикт Андерсън) са заменени от виртуалните общности на електронното пространство (на Хауърд Рейнголд). Медийно-опосредстваните общности се описват като малки, подвижни и гъвкави групи, образувани на базата на емоционално наситени връзки. Трайността на сдружаване и непосредственият обмен на информация на традиционната общност, формирана посредством линейната наративност на печатната култура е изместена от информационно обременената, нетрайна, прекъсната, мозаечна култура, в известен смисъл близка до традициите на устните култури, в която може да се приеме, че потребителите общуват посредством технокартини (Флусер). Така те конструират своеобразно електронно варварство или медийно номадство (според МакЛуън). Затова може да се приема, че потребителят на медии е колкото индивидуализиран, откъснат, освободен от влиянието на групата, на обществото като цяло, толкова и доброволно и целенасочено включен в процеса на комуникация – на мрежова комуникация, при която има тафтология между традиционните роли на комуникатора и рецепиента, с подчертан стремеж към изграждане на контакти – нетрайни, емоционално неангажирани или продължителни, ценностно натоварени. Навярно медийната разпокъсаност се явява проблем при изграждането на цялостни общества, но фрагментаризирането на медийното съдържание е и условие за постигането на по-равнопоставени и постоянни социални връзки. Затова за йерархичното, класово делене на обществото влияние оказва вече не толкова достъпът до начина на производство, колкото достъпът до начина на предаване на информация. В тази насока Скот Лаш използва модела на Тим Люк за разграничението на различни пространствени зони в рамките на информационното взаимодействие – като “живите зони”, в които, както и в “питомните зони”, информационните потоци са плътно застъпени, за разлика от “мъртвите зони” и от “дивите зони”, където те почти отсъстват. Така живите и питомните зони описват икономически пространства с развити производствени и потребителски услуги, промишлени отрасли, изградени стабилни идентичности – “информационната буржоазия” (на Бурдийо), а може би и виртуалната класа на Крокър и Уейнстейн, докато живите и диви зони са населени от “интелектуалците” (на Бурдийо), при тях информационните потоци са по-мимолетни, а идентичностите са нестабилни, поради смесването на различни етнически групи. За разлика от тях мъртвите и диви зони обхващат “долната класа”, която се характеризира с разкъсаност на потоците, с дезинтегрирани идентичности и социална дезорганизация, а мъртвите и питомни зони дефинират подминатите от информационните и комуникационни структури, които проявяват стабилна идентичност, но и отхвърляне на промените и консерватизъм. Според Лаш за социалната структура на обществото ключови са живите и диви зони на развитите страни, виртуално породените общности, дезорганизациите – като неинституционални, нехаотични и невластови, като културни, хоризонтални творения, рефлективни по отношение на ценностите, подвижни и насилнически, не толкова постмодерни, колкото предтрадиционни.
Технологичната култура се оказва определяща както за масовостта на информацията, така и за новото значение на комуникацията. Замяната на дискурсивността и наративността, на представянето с показване, с краткотрайност, със “символично насилие на факта” води до това, че медиите въздействат непосредствено и изглаждат темпоралните и пространствени различия, като не дават време за разчитане на знаците, за разбиране на посланията. Затова, според Скот Лаш, “не би било нелепо да говорим за наличието на “маснемедии”. Комуникацията се глобализира, съдържащата се в нея информация се компресира, става мигновена, локална. Универсалният опит е заменен от частните преживявания, публичното е колонизирано от частното, информационната среда се състои от нарастващи дялове тривиален и дискурсивен опит, което, за Лаш, се явява част от феномена “дезинформирано информационно общество”. Всичко това е видимо както на територията на реалити шоу програмите, така и на новините и високата публицистика. Значението, което глобализираните медии отдават спрямо живота и смъртта на един политически, религиозен или икономически лидер е равнозначно на интереса им към поведението или мнението на отделно взетата личност. Способността да се попадне в полезрението на камерите, да се достигнат онези “15 минути слава” (на Анди Уорхол) се оказват безпрепятствено лесни – като социален факт и емоционална нагласа. Според Скот Лаш обаче въздействието не винаги е толкова еднозначно. “Епохата на Гутенберг ни дава книгата, която се възприема в условия на съзерцание, твърди той. В електронната епоха четем вестници, гледаме телевизия, ровим се в интернет в условия на разсеяност. Макар и да е парадоксално, дълбокото участие се осъществява в условия на разсеяност. Това разпознаване на общностните кодове е негласно и не е напълно осъзнато. Съсредоточеното вглеждане и четене в епохата на Гутенберг е същевременно повърхностно поради дистанцията на обекта. Връзката с читателя е повърхностна, той е неутрален, съмняващ се субект. Разсеяното възприятие на електронната култура е същевременно поглъщащо. Неверието е отхвърлено.”
Като че ли именно безкритичността спрямо медийно-поднесената реалност е това, което прави медиите толкова масови, но и толкова непредсказуеми. И това е безкритичност не толкова поради незнание (“Така пише във вестника”), колкото поради апатия. В такива случаи призивите за регулация, за контрол, а може би и за цензура изглеждат приемливи, но рядко ефективни. Контролът се оказва променлив не заради смяната на социално-политическото управление, а поради нежеланието, разсеяността на индивидите да наложат/да се подложат на такъв контрол. Така медиите наистина се превръщат във власт.
Медийна теория на Скот Лаш е всеобхватна и въздействаща. Структурата й действително е мозаечна, фасетъчна, съставена от парченца теории и представи на различни автори. В това отношение тя наподобява тоталността на информацията и многопосочността на излаганите тези, характерни за медиите. Комуникацията обаче остава отвъд текста – общуването е възможно през индивидуалния опит и придобити познания на всеки един от читателите на книгата.
“Критика на информацията” на Скот Лаш е важен текст за значението, което съвременното общество отдава на медиите – на начина, по който медиите изграждат обществото, но и всяка отделна личност. Въпросът, който може би книгата поставя е доколко това е осъзнато – както като научно обговаряне на вече изградени социални и културни (информационни) модели, така и като целенасочени действия за развитие и разрастване на информационната/медийна глобализация. Скот Лаш завършва книгата си с изречението “Критиката на информацията е в самата информация” и навярно това трябва да се приема като начало на дискусия, като опит да се опознае еднозначната цялост на отделното информационно парче и на познанието, което трябва да бъде открито отвъд информацията.
Текстът е публикуван във в. „Култура”, бр.21, 03.06.05
Коментари
Публикуване на коментар